В поестта "Маминото детенце" възрожденският общественик и писател Любен Каравелов разкрива живота на чорбаджийската класа в края на XIX век и как от двигател на обществото това съсловие се превръща в спирачка за културното му и духовно развитие. Писателят отразява пътя на моралната деградация на "маминото детенце" и причините за пропадането му.
Лошият родителски пример на Нено и Неновица, семейното възпитание на Николчо, ролята на училището, в което учи той и приятелите, с които се сдружава, водят до нравственото пропадане на чорбаджийския син и до двете му кражби, които закъснялата лекция на Нено не може да спре.
Лошият родителски пример на Нено и Неновица започва още когато Николчо е много малък. Той израства в чорбаджийски дом, в който атмосферата е тиха, спокойна. Начинът на живот на чорбаджиите е изпълнен с мързел, в тях няма мисловна дейност. Родителите предават на сина си своите ценности - отношението към труда и към трудещите се хора, надменното си господарско поведение, незачитането на мнението на останалите хора, заповедническия си нрав. Николчо сам показва откъде е научил лошото си отношение към слугите: "В твоята глава, казва татко, мътят яребици". Момчето се държи с тях и с връстниците си точно, както баща му се държи с поданисите си и с обикновените казанлъшки граждани. Детето знае, че парите на семейството му не идват с труд: "Селяните ги печелят с кървав пот и с мотика в ръка, а чорбаджиите ги добиват събрани". Така Николчо бързо и леко възприема високомерието, паразитното съществуване и безмислените идеали на родителите си.
Нено и Неновица предават на своя наследник всички "важни" уроци за неговото съществуване и главно урока им по лъжа и тласкането им към гюловата ракия. Росителите учат сина си безнаказано да лъже и изграждат у него самочуствие, че винаги друг може да носи вината за неговите грешки. Чорбаджиите дори не помислят, че Николчо може да е виновен, веднага търсят вината у друг: "Кой ти ракървави устата? " Те дори го поощряват вместо да го накажат за лъжата му: "Аз ще кажа на баща ти да ти купи жълто поясче". Дори да не го осъзнават, родителите сами тласкат сина си към ракията. Мненията им са различни - Нено не дава на Николчо да пие: "Ти си още малък, не пий ракия", но бързо отстъпва пред Неновица, която насърчава сина си: "Пини си, сине, пини си, мами!" Като всяко дете Николчо иска да прилича на баща си, затова му подражава в слабостта към "гюловицата": "Аз искам да пия ракия и да стана като тебе". Заслепени от криворазбраната си родителска любов, Нено и Неновица учат сина си на вредни пороци, които стават основни начала в по-нататъшния му живот.
Училището на поправя пропуските във възпитанието на Николчо, а още повече ги задълбочава. Чорбаджийският син за четири години се научава само на две молитви: "Помилуй мя, боже" и "Верую" и родителите му се гордеят с това. Даскал Славе не може да даде знания на момчето, защото уменията ми са твърде елементарни и не протежава характерните за възрожденския учител качества. В училище Николчо напълно усвоява господарското самочувствие и поведение - да има власт, надмощие, контрол над своите съученици, така както родителите му - над гражданите на Казанлък. Криворазбраната родителска любов и неправилната позиция на даскал Славе определят по-нататъшното пропадане на чорбаджийския син.
Приятелите на Николчо допълват уроците на родителите му и му помагат по-бързо да извърви пътя на деградацията. Момчето си намира "достойни" приятели от същия социален кръг в обществото. Нено и Неновица сами подтикват сина си към тези приятели, наречени от автора "полудругари", защото връзката им е само материална, а не духовна. Семейното им възпитание е едно и също. Родителите на Николчо не се интересуват с какви деца дружи сина им. Само мъдрите казанлъшки граждани виждат истината и започват вярно да прогнозират бъдещето им: "От тия момченца ни една майка няма да види никакво добро", "Ако не се удявят в някоя вода, то непременно ще бъдат обесени", "От пияният бяга и лудият". Гражданите виждат вината в родителита: "А какво гледа Нено", "И Нено заслужава двайсет тояги по петите". Така заслепени от мисълта, че синът им е "най-доброто момче", Нено и Неновица не виждат по какъв път е тръгнал.
Нено се сеща да поучава сина си едва когато всички недостатъци са стянали явни и цял град говори и обсъжда бъдещето му. Николчо е безразличен към бащиния урок, показва, че думите на баща му не го интересуват - слуша разсеяно и гледа през прозореца. Момчето отговаря така, както го е учил Нено: "Щото се печели лесно, то се и харчи лесно", "Ако всичките хора да би захванали да печелят, то всеки от тях би останал гладен". Бащата е доволен от отговорите на "знающия си ученик". Затова Нено не е в състояние да превъзпита сина си. Лекцията му е твърде късна и няма да даде резултат.
Не е случайно, че разкриването на първата кражба на чорбаджийския син става точно, когато Нено се опитва да го превъзпита, макар че момчето вече е твърде много пропаднало. Тук чирбаджията за пръв път проявява разум и справедливо обвинява Николчо: "Аз мисля, че тая работа е извършил наш Никола", но бързо отстъпва пред мнението на жена си, която защитава сина си: "Откраднал ги е не той, а твоят измекерин с моите измекерки". Неновица веднга бърза да обвини някой друг и дори лъже, заслепена от криворазбраната си майчинска любов: "Аз му давах". "Нежната родителница" е сигурна, че детето и не може да краде. Това окуражава Николчо, който първоначално е изплашен, изглежда "ни жив, ни мъртъв", мисли, че този път ще бъде наказан като вижда разярената си майка. Нейната лъжа ражда и лъжата на момчето. Чорбаджийският син отново остава безнаказан и отново отговорността поемат слугите, които са жестоко измъчвани, дори всички да значт, че парите няма да се върнат и, че Николчо е виновен.
Втората кражба на "маминото детенце" е с фатални последствия - довежда до смъртта на Нено. Но в този момент автора не съжалява чорбаджията, а го осмива, защото той сам е виновен за смъртта си, умира от мъка за парите си, за него те са свръхценност. Николчо не тъгува за баща си, не се чувства виновен, защото така е възпитан, не изпитва чувства, иска само да получи наследството си и го пропилява за четири години. След това синът става обществено опасен, пропада и духовно, и материално, и физически. Любен Каравелов оставя Неновица жива - да гледа как се пилеят парите и, които е събирала и пазила с години, да страда и да се мъчи. Чорбаджиите отново се месят в чуждата съдба, като разрушават щастието на Пенка и я превръщат в изкупителна жертва.
Възпитанието в семейството, обучението в училище и поведението на Николчо в обществото са пътя на пълната му деградация. Резултатите се връщат обратно на родителите, които са главните виновници за това. Любен Каравелов заслужено наказва и тримата - чорбаджи Нено - със смъртта му, Неновица - със страданието и мъката и по изгубените пари и Николчо - с пълната му морална деградация.
