Произведението „Една българка” е една от най-значимите творби на Вазов. В него се разказва за добротата, милосърдието и трудния път към доброто. В страшното време, когато е разбита Ботевата чета, когато страхът е сковал хората, една възрастна жена, въпреки личната си тревога поема съзнателно риска да спаси един народен син, дръзнал със своите сънародници да воюва за свободата на родината. Проследявайки поведението и преживяванията на баба Илийца, разкривайки нейните мисли и чувства, авторът утвърждава най-доброто у българския характер.
Експозицията на творбата е изградена с характерната за автора историческа и географска достоверност: „Следобед на 20 май 1876 година, ден, в който Ботевата чета беше разбита при Волът във Врачанския балкан и сам Ботев падна, пронизан от куршума на черкезката потеря, командвана от свирепия черкезки първенец Джамбазът, на левия бряг на Искъра, срещу Лютиброд...” Автентичността на събитията, имената и географското разположение придават силна реалистичност на разказа. Запознат с тези случки, читателят вярва на това, което Вазов разказва.
Въпреки, че драматичната атмосфера е само очертана, писателят умело рисува, характерна за епохата на робството картина. След като Ботевата чета е разбита, по пътищата е много опасно. Оцелелите четници са търсени и убивани. В разказа се откроява тревожното състояние на уплаха от ставащото. От два дни шумни потери сноват и издирват „подозрителни лица”. „Мъжкото население” е „нащрек”, затова навън могат да се видят само жени, а за тях авторът казва: „повечето слабо знаеха какво става сега, някои нехаеха”. В творбата си писателят умело пресъздава истинското състояние и настроение на населението. Дългото робство, продължило пет века е сломило духа на мнозина от българите. Те изпитват силен страх и повечето от тях предпочитат да се примирят пред тираните, вместо да излязат на открита борба.
Отношението на двамата турци към българките е грубо, гневно и презрително. Заптиетата не проявяват никакво съжаление към тях, като ги бият с камшик. Жените са свикнали да се покоряват и безропотно да изпълняват заповедите на турците, защото са с робски дух. Грубите думи на жестоките поробители са заповеди за нещастните лютибродчанки: „Назад ,свини гявурски! Бягайте! Жените се отстраниха, да чакат пак. Бягайте от тука ханзъри, извика другото заптие и се спусна с камшика си. Жените с писък се разбягаха нататък”. Яростните заповеди, които дават заптиетата очертават робското време, в което живеят българите. Презрителното отношение към жените е разкрито чрез речта на турците и реакцията на българките ¬– поробителите заповядват, поробените изпълняват. Заптиетата проявяват превъзходството си чрез груба физическа сила. Те действат от позицията на господари и унижават достойнството на жените, като проявяват злоба и грубост. Турците правят това, защото осъзнават, че тяхното вековно господство е застрашено от осъзналите правото си на достоен живот българи.
Но в душите на жените не господства само страхът и покорството. В общата маса от изплашени жени, авторът извежда на преден план една жена „около шейсетгодишна, висока, кокалеста – мъжка на вид”. Портретното описание на на баба Илийца е кратко, но действено. Портретната характеристика на селянката създава очаквание у читателя, че в момент на необходимост, българката ще се прояви като упорита, настойчива, духовно и физически силна. Така и става, селянката проявява значителна смелост като си позволява да заговори озлобените заптиета: „Аго, чекай, чекай, молим те!”. Тя моли, обещава, настоява. Моли, но успява да запази достойнството си и не превива гръб пред турците. Въпреки, че целият си живот бедната жена е прекарала под робство, то не е унищожило християнското, тоест българското у нея. За Вазов измеренията на тези ценности – християнското и българското са равнозначни, защото именно християнското е съхранило българското през вековете. У баба Илийца точно християнското е съхранило българското, затова тя убеждава турците споменавайки бог. Селянката обещава да се моли за турчина и се опитва да събуди бащата у него. За да склони врага в сложна ситуация като тази, от нея се изисква смелост и дързост. Тя понася грубите ругателства и обиди, защото има изключително важна мисия. Старата жена настоява и постига своето, защото непременно трябва да премине Искъра, за да спаси два живота. Дългът на истинската майка и българка, я кара да бъде смела и непокорна. Постъпката на баба Илийца подчертава нейния твърд дух.
Дръзкото решение да спаси бунтовника налага и дръзкото поведение на баба Илийца пред турците. Държанието й обаче, е тактично. Тя моли в името на бога и за здравето на децата. Смелата българка е добра, милосърдна и чувствителна. Тя е искрено вярваща християнка. Старата жена съзнава важността на задачата си и прави всичко възможно да преодолее препятствията по пътя си. Завръзката на разказа е срещата на баба Илийца с Ботевия четник. Този ретроспективен момент е умело описан от автора. При срещата, мигновената уплаха на старата жена се сменя с жалост и съчувствие. Нейното майчино сърце се свива от тревога за четника. Тя веднага се досеща, че момъкът е от тези „дето ги гонят сега” и знае, че в Челопек е огън и той не може да се скрие там. Баба Илийца открито съобщава това на четника. Тя е решена да стори добро на младежа, защото е християнка. Старата жена разбира, смисъла на саможертвата на своя сънародник, тръгнал за „християнска вяра курбан да става”. Смелото решение на баба Илийца да помогне на изпадналия в беда четник, дава нови сили на Вазовата героиня. Тя без да мисли за себе си прави всичко необходимо за да спаси „ако даде бог, два живота”. Чрез поведението на баба Илийца в разказа „Една българка”, авторът-родолюбец утвърждава едни от най-висшите човешки добродетели: доброта и съчувствието. Затова тази творба и сега продължава да вълнува дълбоко и трайно българина.
