Баба Илийца - Една необикновена българка или една от многото ЛИС

Години след написването на разказа „Една българка” Вазов споделя, че първоначал­ното му заглавие е било „Челопешката го
ра”, с което е публикуван за пръв път през 1899 г. в списание „Българска сбирка". По­вод за художествено претворяване образа на баба Илийца е едно пътуване до връх Во­ла във Врачанския Балкан, където според ду­мите на писателя: „ходих да видя мястото на Ботевата гибел”, и в едно ханче му раз­казват за „подвизите на тая българка.” Дока­то в центъра на първоначалния вариант на разказа е била само случката, първото загла­вие си е съвсем подходящо. След прера­ботката му обаче през 1902 г. Вазов проме­ня заглавието на „Една българка”, защото иска да насочи вниманието на читателите именно към главната героиня. На изнесени­те от Захари Стоянов в „Записки по българ­ските въстания” примери и обобщения за предателството на българските овчари спря­мо пръсналите се из Балкана въстаници и Ботеви четници, той иска да противопоста­ви един красноречив случай на съпричаст­ност към тяхната съдба, с който да реабили­тира българското име и да остави своята ге­роиня като пример за потомците.
Вазов възвеличава постъпката на тази доб­ра, искрено религиозна, смела и родолю­бива жена, която се опитва да спаси един от Ботевите четници, за да я открои сред дру­гите герои на разказа. Качествата, които про­явява баба Илийца, я отделят от многото по­добни на нея български жени. Тя на пръв поглед е обикновена като тях: добра майка и християнка. Но обаче баба Илийца е нео­бикновена като личност. Тя забравя себе си и собствената си безопасност, за да помог­не на изпадналия в беда бунтовник. При то­ва авторът на няколко места в разказа пряко или косвено внушава изключителността на нейното поведение в сравнение с това на някои от героите. Затова баба Илийца не може да бъде считана за събирателен образ на всички българки от онази епоха, за една от многото, а трябва да бъде сравнявана са­мо с тези, които са били способни на по­добна саможертва. Тя е една необикновена българка, достойна за възхищение, и в това се крие истинският смисъл на новото загла­вие, което Вазов слага на разказа си.
Точното посочване на времето и мястото на действието в разказа „Една българка” („след обед на 20 май 1876 г.” и „на левия бряг на Искъра, срещу Лютиброд”) придава достоверност не само на случилото се през този ден, но говори и за реалното съществу­ване на главната героиня, която предстои да се появи. Читателят неусетно е въведен в онова смутно време след гибелта на Ботев и разгрома на неговата чета, когато из Врачан­ския Балкан и околните села сноват „шумни потери”. В такова смутно време само ня­кои жени продължават „да ходят пак по кърските работи”, а страхът от турските гоне­ния кара мъжете да се изпокрият по къщите и да не смеят да излизат. Скупчените на бре­га на Искъра селянки търпеливо чакат лади­ята, с която да пресекат реката, но появата на две конни заптиета осуетява това тяхно намерение. С викове, ругатни и размахани за удар камшици те разгонват жените, кои­то с писък се разбягват. И в този момент се появява баба Илийца: „жена около шейсет-годишна, висока, кокалеста-мъжка на вид”, с болното си внуче на ръце, която, вместо да се стъписа от разигралата се пред очите й сцена, тича към турците. Единствено тя има дързостта да не зачете заповедта им никой българин повече да не се качва тоя ден на ладията, както и да се осмели да ги спре и да им противоречи. Тя настойчиво ги моли да я пуснат да се качи в ладията, убеждава, нас­тоява, благославя, оставайки глуха за груби­те им обиди, но постига целта си и пресича с тях Искъра.
Разказвачът разкрива ретроспективно причините за тази необичайна настойчивост на баба Илийца, а читателят вече е оценил нейната смелост и решителност, благодаре­ние на които тя постига това, което на дру­гите е отказано. Преди да слезе на брега на реката, старата жена е срещнала в церовата гора един от Ботевите четници и това опре­деля всичките й следващи постъпки. Въпре­ки изненадата и уплахата си от тази неочак­вана и опасна среща, селянката не се разпищява, не побягва и с нищо не привлича подозрения върху себе си. Тя не реагира та­ка, както вероятно биха сторили повечето жени на нейно място и в това отношение изборът на бунтовника да рискува и да спре точно нея се оказва правилен. Будният ум на баба Илийца веднага й подсказва с кого се среща, а майчината жалост и съчувствие­то, основаващо се на присъщата за всеки истински християнин любов към ближния, я карат да откликне на молбата му за хляб и мигом да подаде изостаналите в торбата й корички. Тя точно го информира за поло­жението в селото и мислено си представя опасността, че веднага „ще го предадат на турците”, още повече че „опнатите му дрехи” не оставят съмнение какъв е и откъде идва. Баба Илийца обаче решава да го спа­си, за разлика от всички други, и му обеща­ва да му донесе през нощта хляб и дреха. „Ние сме христиени” е главният аргумент, с който тя спечелва доверието на бунтовника и убеждава сама себе си, че точно така трябва да постъпи. Още повече, че останала по-късно сама с мислите си и с поетия огромен риск, баба Илийца стига до най-красно­речивия мотив да помогне: „... българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да ста­ва”.
Сблъсъкът на баба Илийца със страхли­вия и егоистичен калугер в манастира - отец Евтимий, потвърждава нейните изключител­ни качества на силна личност, смела жена и добра българка. За нейно нещастие, тя не заварва игумена, „старец милостив и добър българин", а грубия калугер, който мисли са­мо за себе си и срами с поведението си да­деното му духовно звание. Какво отличава най-вече баба Илийца от калугера? Докато тя искрено изповядва християнските цен­ности и се вълнува от участта на ближния, водена от милост и от съзнание за българ­ското, отец Евтимий реагира единствено от позициите на страха и себичността си. Той е на крачка от предателството и при първа възможност би го извършил, защото егоиз­мът, паниката и безверието му лесно ще го тласнат към пълното нравствено падение. На фона на този неин нравствен антипод образът на баба Илийца се откроява още по-отчетливо, а думите на калугера: „ Ти си луда!”, по-скоро я възвеличават, отколкото унизяват. Те я разграничават от самия него и от неговото самозвано чувство за хуман­ност, с което тя няма нищо общо. Както за ругатните на турците преди това, така и за обидите на калугера баба Илийца остава недосегаема. Той е от онези низки и подли душици, които не само не са в състояние да проявят нейната смелост и родолюбие, но дори не могат да я разберат.
Преодоляването на страха и безпокойст­вото при обратното й връщане през гората малко след полунощ, с болното дете на ръ­це и с непоколебимото решение сама да помогне на очакващия я бунтовник, е ново доказателство за нейната необикновеност. Колко жени в това робско време са способ­ни на такава постъпка и смелост? Всеки ли на нейно място би имал душевната твър­дост и достатъчна мотивация, за да устои на даденото пред бунтовника обещание и без никаква подкрепа сам да действа за спасе­нието му? Отговорите на тези реторични въпроси намираме единствено в делата на баба Илийца и в замисъла на автора да по­каже, че сред всеобщите „нехаене”, страх и паника има и такива, будещи уважение и възхищение изключения като нея.
„Половинчасовата страховита борба” на баба Илийца с кола на брега на Искъра през нощта, за да освободи заключената за него ладия и да се добере през реката до уговоре­ното място, показва на какво още е способ­на тази изключителна жена. Изпречилото се пред нея ново сериозно препятствие, което далеч не е по силите и възрастта й, не я обез­сърчава и не я спира. Тя е приела присърце своя човешки, християнски и родолюбив дълг и нищо не може да я спре да го изпълни. През цялото време на неистовите усилия, ко­ито полага при изтръгването на дълбоко за­бития в земята кол, баба Илийца е обсебена от мисълта, че на отсрещния бряг я очаква бунтовникът, „премрял от глад, безпокойство и страх”. При втората си среща с него селян­ката още по-категорично се разграничава от обичайното за това страшно време поведе­ние на повечето българи. Тя съвсем съзнател­но поема смъртния риск да приюти бунтов­ника в собствената си къща сред пълното с турци село, макар много добре да знае какво я очаква. Трудно би могла да бъде наречена събирателен образ и една от многото, щом тя сама признава пред момъка, че ако съсе­ляните й разберат за тази нейна постъпка, то жива ще я изгорят: „Хората са наплашени сега и ме изгарят жива, ако усетят.” А какво й пречи и тя да бъде като тях и да остане бе­зучастна към съдбата на бунтовника, тръгнал да „разсипва царщината” Явно, баба Илий­ца не е равнодушна към българското и хрис­тиянското, които за нея означават едно и съ­що нещо, и ясно съзнава мисията и само­жертвата на Ботевите четници, макар да си тълкува всичко по своему.
Най-необикновената и възвишена проява на баба Илийца обаче е реакцията й при мни­мата смърт на внучето й. Формално поглед­нато, отпаднала е необходимостта да прави добро, щом детето е умряло и Бог не се е смилил над нея, ако приемем, че облогът й с Бога отпреди това е бил едничкият й стимул да иска да стори добро и да помогне на бун­товника. Всъщност, не тази мисъл е била оп­ределяща за нейното необичайно поведение, а доброто й сърце, искрената вяра, милосър­дието и съзнанието за българското. Нейното родолюбив не е натрапващо се, защото е дълбоко скрито в нея, но е достатъчно силно, за да я накара да мисли и действа различно от подплашените си съселяни. Мисълта и го­товността да продължи да се бори за спасе­нието на бунтовника -дори в мига на мни­мата смърт на внучето - не засенчва майчи­ната й обич, а само показва колко благородна би могла тя да бъде. Самопожертвователността и нравствена­та извисеност на баба Илийца са още по-ценни, защото тя не е активно участваща в революционните дела, както например ед­на баба Тонка Обретенова или някоя от сподвижничките и укривателките на Васил Лев­ски. И въпреки това, образът на тази Вазова героиня, изграден с толкова обич и с жела­ние нейните изключителни качества да ста­нат образец на подражание за бъдещите по­коления, се възприема почти като реална ис­торическа личност и е един от най-обаятел­ните женски образи в нашата литература.