Смърт, разрушения, жестокост, страх, унищожение... Много са лицата на войната. Противопоставянето на човека и войната е винаги трагично. Войната поставя на изпитание универсалните човешки ценности. Застрашени са човечността и любовта, благородството честността, състраданието и милосърдието. Може ли да се запази непокътната нравственост в безнравствения свят на войната. Може ли нейната антихуманна същност да деформира човека, да унищожи доброто, заложено в душата му? Има ли място любовта в света на унищожената човечност? Въпроси, чийто отговори можем да открием в повестта „Крадецът на праскови. Единствено любовта е в състояние да съхрани и защити универсалните човешки ценности. Невъзможна любов, отречена и обругана, но толкова искрена, нежна и красива. Любов по време на война. Струя живот сред толкова трагедии и смърт, светлина сред мрака на разрушението. Любов по-силна от смъртта. В такава любов има нещо вечно и непреходно, има нещо, което оставя горчивия вкус на тъга, но и на надежда, защото времето е безсилно да заличи спомена за силата и красотата на една невъзможна, сразена, но победила любов.
Повестта на Емилиян Станев "Крадецът на праскови" е истински шедьовър на българската художествена проза. Сюжетът е от Първата световна война, но писателят го свързва с представата за своята съвременност. Всъщност войната в повестта може да бъде разглеждана като откъснато от конкретните времеви граници събитие. Това е войната въобще. Тя потиска с картините на бедност и разруха, с усещането за жестокост и смърт. Войната е време, в което любовта и човечността са рядко явление, но може би именно това им придава особена красота и очарование. Разказът за една невъзможна любов по време на Първата световна война се превръща в разказ за любовта изобщо, за нейната облагородяваща, живителна сила. Разкривайки чистата и безкористна обич между сръбския военнопленник и жената на полковника, писателят открито се противопоставя на антихуманното време на войната, а творбата му се превръща в явна възхвала на любовта и човечността.
Детайлите от сюжета носят дълбок смисъл. Любовта на Иво и Елисавета е невъзможна, не само защото противоречи на общоприетия морал, но и защото избуява сред пепелищата на войната. Войната слага своя отпечатък върху всичко. Жестокостта й откриваме в изпитите страдалчески лица на военнопленниците, в бедните къщи на Велико Търново, чиито граждани страдат от глад и безводие, в наслоената мръсотия, в неприятния мирис на болест и смърт. Цялата потискаща картина на жаркото военно лято сякаш навява усещането за нещо катастрофално и съдбовно. На този мрачен, потискащ фон отчетливо изпъква контрастът на женската красота, на нежността и чистотата на Елисавета. Чудно как тази чувствителна жена години наред живее с грубият, лишен от духовност полковник, без да осъзнава колко безсмислен е живота й. Едва срещата й със сръбският военнопленник й дава възможност да открие колко силна и вълнуваща може да бъде връзката между две сродни души. Иво притежава нежната душа на музикант, той е интелигентен и чувствителен. Отнася се с уважение и респект към жената, оказала му помощ. Елисавета не е свиквала на такова отношение. За полковника тя е собственост. Той се отнася към нея по същия начин както се отнася към подчинените си. Не зачита правото й на чувства и човешко достойнство. Любовта разкрива на Елисавета истинския смисъл на живота-възможността да го споделиш с любимия човек. Тази закъсняла равносметка на пропуснатите мигове в живота превръща Елисавета в трагически герой. Ежедневното монотоние е наситено с тъга по всичко неизживяно и пропуснато. Ако полковникът издига телена ограда срещу крадците, същата, но невидима ограда, той е издигал години наред и пред жена си. Любовта сякаш пробужда Елисавета от дълбоката летаргия, разтърсва до краен предел душата й. Любовта е живителна сила, която възвръща вкуса на живота или по-точно разкрива непознатия до сега вкус. Извиква в мислите всичко проиграно и съзнателно потискано. Любовта е духовно възраждане, тя открива тръпката на един свят, само смътно подозиран, отминат под натиска на традиционното възпитание и неговите непримирими прояви за добро, зло и щастие. Елисавета предварително знае какво може да се случи, Иво - също. Чувството е по-силно от предпазливостта, връщане назад няма. Осъзнала гибелната сила на инерция, по която се е движила в семейния си живот, тя разбира, че съществуването й е било напълно безсмислено.
Любовта на Иво и Елисавета влиза в противоречие с обстоятелствата и това я прави невъзможна и съдбовна. Невъзможна, защото противоречи на общоприетия морал, според който изневярата е тежко престъпление. Но постепенно става ясно, че бракът на Полковника и Елисавета е по-скоро формален. Той не се основава на любов. Това е брак по сметка, в който няма топлина и човешка близост. Елисавета се чувства излъгана, усеща, че животът и е пропилян. Тя отчаяно търси смисъл на своето съществуване. За нея живот без любов, без дете е живот живян напразно. Затова, когато се влюбва тя усеща за пръв път, че живее истински. За нея няма значение, че любовта й е невъзможна. Елисавета се отдава изцяло на чувството. То осмисля живота й. За него тя е готова на всичко. Рискува, без да се замисли спокойствието и сигурността, осигурени й от брака с полковника. Любовта на Елисавета й дава възможност да се доближи до щастието, да се почувства свободна.
Срещу тази любов се изправят не само нормите на морала, но и историческите обстоятелства. Иво е враг. Между двамата влюбени застава омразата между две воюващи националности. Войната не е абстрактно явление, тя засяга съдбите на хората. Разделя ги, предизвиква трагедии.
След убийството на Иво Обретенович пътищата за Елисавета свършват. За нея животът свършва, защото любовта се е превърнала в самия живот. Елисавета е изправена пред пълно крушение. Тя е прерязала пътищата назад, завинаги и безвъзвратно. Самоубийството й не просто акт на отчаяние, то е единственият възможен изход, обоснован и мотивиран. Елисавета е унищожила в себе си всички възможности за избор, защото за първи път изживява нещо наистина голямо, в състояние да осмисли живота й. Любов по-силна от смъртта, любов способна да победи всички пречки и прегради. Доказал чрез мъченическата смърт на влюбените непреходната красота на любовта Емилиян Станев превръща своята повест във вдъхновен химн на възвишената любов. Разказвайки историята на една невъзможна любов по време на война, той доказва, че всъщност невъзможна любов няма, защото любовта е в състояние да се пребори с всички прегради.
Защо любовта на Иво и Елисавета е обречена? Дали защото нарушава светите канони на брака, или защото се развива на фона на войната. Войната слага своя отпечатък върху човешките съдби. Човешката същност се съхранява трудно в жестокото време на войната. Време, което със своята антихуманност, е абсолютно неподходящо за възникване и развитие на такова нежно и красиво чувство като любовта. Време, лишено от човечност. Полковникът е най-доброто доказателство за това. Той не може да разбере милосърдието и състраданието, което изпитва съпругата му към окаяните военнопленници. За него те са врагове, които нямат право на милост. Полковникът не може да разбере, че всъщност сръбските войници са просто човешки същества, жертви на войната. Отношението им към тях е грубо и бездушно. Този плещест, късоврат военен с очи остри и сиви като очите на рис, писателят превръща в символ на военщината и жестокостта. Все по-злобно и по-отчаяно той се бори срещу поражението на страната, все по-животинска става омразата му към сръбските пленници и ожесточението му към целия свят. В загрубялата му от войната душа няма място за съчувствие и милосърдие. Докато образът на полковника е символ на мрачното военно време, то образът на неговата съпруга Елисавета символизира всеотдайната женска любов и искрено човеколюбие, така характерни за българската национална същност. В този смисъл невъзможната любов между Иво и Елисавета надхвърля обикновената връзка между мъжа и жената, превръща се в нравствена присъда над човешкото безумие, във възхвала на човечността.
Повестта "Крадецът на праскови" звучи като реквием на една невъзможна любов, на една човешка драма, в която са редуват в личен и общонационален план надеждата и отчаянието. Любовта между Иво и Елисавета е сюжетен център на творбата, но проблемният център е много по-широк, по-всеобхватен и общовалиден-противопоставянето на човека и войната. Повестта е изпълнена с красотата и очарованието на искрената любов, но и с болката и страданието от жестокостта и бездушието. Любовта се противопоставя на войната с нямо, но категорично обвинение. Тя се превръща в протест, в недоумение от загубата на благородството и човеколюбието. Разказът за една невъзможна любов по време на Първата световна война, се превръща във вдъхновена възхвала на всепобеждаващата, вечна любов.
