Повестта “Крадецът на праскови” е една от своеобразна реликва на българската литература, написана от Емилиян Станев. В нея авторът разказва за една невъзможна любов между героите Иво Обретенович и Елисавета. Любовта между тях е невъзможна, защото е разделена от войната, от съпруга на Елисавета и от времето, в което живеят, но то друга страна е красива самите пречки я правят истинска, пълна с нежност и с искренност...
Повестта “Крадецът на праскови” е една от своеобразна реликва на българската литература, написана от Емилиян Станев. В нея авторът разказва за една невъзможна любов между героите Иво Обретенович и Елисавета. Любовта между тях е невъзможна, защото е разделена от войната, от съпруга на Елисавета и от времето, в което живеят, но то друга страна е красива самите пречки я правят истинска, пълна с нежност и с искренност.
Любовта на Елисавета към Иво е естествен резултат от много фактори. Тя се влюбва в сръбският военопленник и него истинската любов, която никога преди това не е изпитвала. Магическата любовна сила променя ценностните критерии на Елисавета. Сантименталният й съпруг се превръща в олицетворение на войната, в причина за загубената младост и това я изпълва с гняв, прерастващ в невъзможност да му бъде простено всичко това.
Всяка среща между влюбените е празник за душата, тържество на доброто и прекрасното. Погледът на Обретенович обхваща и замайва Елисавета, подобно раздвижено то вятъра пространство и тя не може да се владее, защото силно е привлечена от младия мъж. Неговото отсъствие я кара да се чувства самотна и тъжна, сякаш липсва част от нея. Тази силна любов я раздвоява, разкъсвана от гордост и срамежливост. Усещането за неочаквана близост с човек, дълго стоял в мислите й, прераства в истински копнеж. Радостна светлина струи от очите на Иво. Те са пълни с неизживени чувства. Елисавета осъзнава, че “никой не беше я поглеждал така всеотдайно, так пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед, в който нямаше никакво смущение и никаква прикритост”. Това я магнетизира и кара всяка клетка от тялото й да затрепти. Докосването на ръцете за двамата е като преминаване на електрически ток, а с жадните трепетни устни любовта добива мощ, противопоставяща се на всичко и всички.
В Елисаветовата душа се ражда непознато чувство на страст, радост и щастие към военопленника. Тя непозната за себе си:”вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърля нейният разум и желае да живее свободно и щастливо”. Новото чувство е като възраждане, провокирано от всемогъщата магия на любовта. Затова Елисавета омаляла и прехласната, тя се отдава с цялото си тяло и душа, като за пръв път на този мъж, “алчна към всеки миг от тия два часа”, подарени им от съдбата.
Всичко, което се случва променя влюбената жена, тя се чувства по-силна, предоставя й се втора възможност за живот, сега светът за нея е по-различен, по-магичен, по-красив. Изпълнена с увереност в силата на своите чувства , Елисавета е готова да отстои полученото щастие с цената на всичко. Тя мечтае за бъдеще, с пленника, но не може докрай да заглуши гласа на съвестта си, свързана с миналото и съпруга й.
Любовта между Елисавета и Иво Обретенович, макар и невъзможна е истинска, изпълнена с красота и доброта, която никога няма да бъде победена и ще надживее времето.
