В повестта на Емилиян Станев”Крадецът на праскови” взаимната обвързаност на човешката съдба времето е представена чрез драматичните преживявания на героите,както и чрез техните представи за човешко щастие и свобода на духа.
Романтичната любов и нейната трагична развръзка са разказани в контекста на времето,което жестоко ограничава личния избор на човека.Въвлича го в абсурда на войната и омразата.Съдбата на героите е част от човешкото страдание,предизвикано от болести,глад,засуха и недоимък.
В края на лятото,когато слънцето като жарава гори земята,а плодовете са особено примамливи,един гладен военнопленник се промъква в лозето на командата на града.Тук става съдбоносната среща на Иво с Елисавета,жената на командата.Оттук нататък животът и на двамата приема нови измерения и нов смисъл.Пътят към желаното щастие обаче,както винаги,е сложен и мъчителен.Съпругът на Елисавета е главната фигура в досегашния и живот и тя е пригодила към маниерите му,но сега се вглежда в него с други очи и живот.Ключ към този нов поглед стават зародилите се още неясни,но живи и дълбоки трепети на сърцето и.Героинята заживява оттук нататък в трепетно очаквани и надежда да го види отново.Тя е разочарована,когато той не идва.Чете”разсеяно”.Неочакваното появяване на военнопленника предизвиква особено вълнение у нея.Елисавета наистина не е освободена от обстоятелството,че е „жена на полковника”,командата на града и това ще предопредели драматизма на връзката и със сръбския пленник.Мъжът и сякаш целенасочено повтаря това,че остарява,за да подсили усещането за примирение.С този човек,с „остри сиви очи”,с глава с „израз на рис” всяващ почти у всички страх,не е възможно да се чувства щастлива и жизнена.Красотата и сякаш е осъдена да загине безсмислено.Но когато среща любовта в лицето на сръбския пленник,тя се преобразява и душата и се оживява и преражда.Тя се подчинява на любовното желание,което е по-силно от разума.Любовта на Лиза поражда и загрижеността за съдбата на младия мъж.След избликналите чувства,Елисавета престава да бъде предишната.Полковникът също забелязва промяната у съпругата си с учудване.В душата на Лиза се появява за кратко чувството на вина,но любовта и дава нов поглед към сьщноста на нещата.
Липата става свято място за влюбените.Тя е ням свидетел на тяхното щастие и постепенно става емблема на техния малък свят,белязана с ужасите на войната и страданията.Този процес е пряко свързан с образа на полковника.Иначе студен и надменен по природа,изпълнен с непреодолима омраза към враговете,особено към сърбите,той изпитва болка от поражението на патриотичните идеали и на всичко, което е имало някакъв по-висок смисъл.Тази ожесточеност е в основата и на последвалата трагична развръзка в любовта на Елисавета-неговата съпруга, и сръбския военнопленник Иво.Така омразата покосява любовта и то точно когато тя е взаимно споделена,когато влюбените градят планове да бъдат заедно.Миговете на любовно щастие се сменят с мъчително очакване.
Трагичната развръзка в повестта става в една „съдбоносна вечер”.Смъртта на влюбените обаче не оставя усещане за безсмислена жертвеност.Напротив,сякаш чрез физическата си гибел те съединяват душите се завинаги.
